
Звездният миг на Матилда Попович
Хараламби Баев, историк
Руско-турската война от 1828/1829 г., макар и победоносна за Русия, не се превръща в освободителна за България. Затова стотина хиляди души от югоизточните български краища предпочитат неизвестностите на емигрирането от родната земя пред оставането в до болка познатото им турско иго. Много хиляди от изселниците през 1830 г. са ямболци. Сред тях е и семейството на търговеца от Каргона Никола Попович, включващо и осемгодишния му син Константин (Костаки). Семейство Попович се заселва в гр. Браила (във Влашко, дн. Румъния), който от 1830 г. насетне в продължение на половин век се превръща (подобно на Болград) в нещо като „Ямбол отвъд Дунава”. Получил солидно образование и владеещ 7-8 езика, дейният родолюбец Костаки Попович се издига като един от най-авторитетните и заможни граждани на Браила. През 1850 г. се ражда дъщеря му Матилда, на която се пада честта да влезе и остане в нашата история като първата българска актриса.
Звездният миг на Матилда Попович и навярно най-паметният и славен ден в живота й е празникът на светите братя Кирил и Методий на 11 май 1868 г. в Браила. Специално за отбелязването на паметта на славянските равноапостоли родоначалникът на българския театър Добри Войников написал драмата „Покръщение на Преславский двор” – в четири действия, „с пеяния и осем зрелища”. През 1866 г. Войниковата българска театрална трупа, наречена „Общонародно браилско театро”, вече била представила с огромен успех две творби на своя ръководител: „Стоян войвода” и „Райна княгиня”. С тези си творби Д. Войников се изявява като своего рода Отец Паисий на българския театър, защото за първи път извежда на сцената далечното и славно наше минало и така го популяризира пред твърде широка публика.
В Браила по онова време са живеели около хиляда български семейства и, както е било обичайно тогава, мнозинството техни представители са взимали твърде присърце подготовката на всяко ново представление. Особено големи били емоциите и еуфорията в града в очакване на „Покръщение”-то. Както пише Захарий Стоянов: “Българската колония шавала, като че се приготовлявала не за представление, а за действителност, да посрещне самого царя Бориса. Репетиции, готвене на дрехи, на оръжие и други потребни декорации;продавания билети, разисквания кому каква е униформата и какво са говорили власите, гърците и евреите – били въпроси текущи. Няколко деня до представлението актьорите демонстрирали по улиците,къщите и кафенетата, отдавна се именували с имената на действующите лица от драмата, всеки ги сочел с пръст, завиждал им на славата”. „Аристократическата” (по думите на Захарий Стоянов) фамилия Попович също активно съдействала за успеха на предстоящото представление, като Васил Попович (брат на Костаки и чичо на Матилда) по указания на Войников се занимавал с подготовката на театралния декор…
Имало обаче един проблем, който не впечатлявал никого в поробена България, но в свободна Румъния вече предизвиквал насмешка, макар и не сред българите там. Този проблем бил, че и женските роли в българското „театро” се изпълнявали от мъже… Нищо не било в състояние да склони някоя българка, макар и родена и отраснала в свободна страна, да се появи на театралната сцена. Жена на сцената – това и сред българската емиграция в нейния най-важен културен център Браила се тълкувало като петно върху женската чест и върху цялата фамилия…
И преди първата си постановка в Браила, и преди втората (споменатите две през 1866 г.), и сега (през 1868 г.) преди третата Д. Войников напразно убеждавал благопристойните българки (и още повече – родителите им) да приемат някоя женска роля… Без никакви жени преминават пиесите „Стоян войвода” и „Райна княгиня”. Така се очертава да бъде и с „Покръщение”-то, а да продължава това в една много по-цивилизована от Османската империя страна (каквато е Румъния) е било вече немислимо. Това би подронило авторитета на българската трупа и вече би я направило за смях пред небългарите в Браила…
И точно в този момент,когато Войников усилено репетира третата си историческа пиеса и се чуди и мае кому да повери женските роли, като т.нар. „деус екс махина” („богът от машината”) от древногръцката драма се проявява ямболецът Костаки Попович. Глава на една тежка браилска фамилия, той пръв сред всички българи намира в себе си куража да вдигне дотогавашната забрана пред излизането на българка на сцена, като разрешава на дъщеря си Матилда да изиграе някоя женска роля в „Покръщение”-то.
Красивата и твърде независима (с други думи – еманципирана) 18-годишна девойка от ямболски род Матилда Попович получава от Д. Войников (който може да е бил и неин главен учител в Браилското българско училище) ролята на Ирина, сестра на цар (така е в пиесата) Борис Покръстителя. От историята се знае, че княз Борисовата сестра била пленена от византийците и отведена в императорските палати, където била покръстена. “Когато се върна – четем в български източник от ХIV в., – (тя) не преставаше да поучава своя брат във вярата Христова, докато го покръсти.”
Освен че сама се престрашава да излезе пред публика в онова все още консервативно-патриархално, но най-българско време, Матилда увлича след себе си и своята приятелка Александрина Радионова Запрянова. Тази девойка, която също е с ямболски корени, получава ролята на царица Мария-Радослава. Царят се играе от Бойко Нешев – участник в Българската легия, четник на Панайот Хитов и приятел на Ботев. В ролята на светите братя Кирил и Методий се изявяват Васил Друмев и самият Войников. А в езическия жрец и яростен противник на Покръстването Светолид се превъплътил 20-годишният младеж с коси до раменете (като старите български войводи) Христо Ботйов Петков! Междувпрочем, именно за представлението на „Покръщение”-то е издаден и първият български театрален афиш…
На 11 май 1868 г. залата на театъра на Йонис Ралис в Браила побирала (според израза на Захарий Стоянов) “всичко, щото е българско”. Присъствали и много гърци и власи, както и представители на властта. За дългоочакваното представление Захарий Стоянов пише: “Харесало се на чуждите, а за българите не иска и дума: те хвърчали по седмото небе…” В самата пиеса се изпълнявали и песни под съпровод на цигулка и клавесин, а в паузите оркестърът на чехите Петрак и Клементис свирел музикални разработки на български мелодии. Така представлението станало още по-изискано. Самодейците на Войников били възнаградени за огнената си игра с овации, цветя и сълзи от запленените и очаровани зрители, а Матилда и Александрина били окичени със специални венци. Разтърсена и възхитена била публиката и от сценичното превъплъщение на артистичния дългокос младеж Христо Ботев…
На 13 май 1868 г. в браилския български вестник „Дунавска зора” вече се чете следният отзив: “Българското театро този път се представи с всичкото великолепие, за което всякой българин има право да се гордее като за един триумф!… Как е възможно да не тупа от радост българското сърце… в българското театро, дето… светлина народна бляскаше… дори до сцената театрална, която се украсяваше от две зори народни девици. Първовидно (първокачествено) наистина зрелище. Камък безценен. Изобилно съкровище народно.”
Много оригинално реагира на изгледаното представление твърде впечатленият млад поет Димитър Великсин, който явно веднага след свършването му сън не спи, докато не написва един сонет. Той излиза в същия брой на „Дунавска зора” от 13 май 1868 г. От дългото заглавие на сонета се вижда, че този път музата на Великсин несъмнено е… 18-годишна ямболка по род, защото четем: “Сонет за девица Матилда К. Попович (При случая на народното театрално представление на 11 мая 1868 г., дадено в полза на тукашното българско училище и на което Тя благородно благоизволи да участвува)”. Сонетът е твърде трудна поетична форма и за първи път в българската поезия се разработва именно от Великсин. Дори нищо чудно, ако сонетът за Матилда Попович е изобщо първият български сонет. Във всеки случай сигурно е, че е един от най-първите.
Матилда вдъхновява и още един млад български творец от Браила – музиканта и композитора Изидор Михаилиди, който й посвещава музикалната си пиеса „Матилда полка”.
Все със същия триумфален успех (но вече без участието на Ботев) Матилда играе Ирина в „Покръщение”-то и през 1869 г. Под влияние на тази пиеса може би най-известният ни възрожденски художник Николай Павлович създава картините си „Покръстването на Преславский двор” и „Цар Борис I усмирява разбунтувалите се боляри”.
Без съмнение и Матилда Попович има немалка заслуга 20 години след историческия 11 май 1868 г. пестеливият на похвали Захарий Стоянов да направи следната оценка:
“Тия представления на пиесите като… “Покръщение на българите”… бяха действителна народна школа в тях времена. Тяхната полза ще да бъде констатирана от всекиго повествувател на тая епоха (Българското Възраждане).”
Maтилда Попович
Александрина Радионова
Христо Ботйов през 1868 год.
Княз Борис усмирява бунта на болярите – езичници
/картина на Николай Павлович, вдъхновена от представлението/